„Всеки носи родината в сърцето си! Но човек трябва да познава миналото си, защото човек без история е като дърво без корен. А в бурното време, в което живеем, трябва да си стъпил здраво на земята, за да оцелееш.“ – казва с лека тъга Иван Гърбача, последният майстор-терзия в България. Съвременен хайдутин, пазещ историята и занаята. Мечтае да предаде майсторлъка, за да не се загуби историята някъде в битието ни, където никак не е на мода да уважаваш миналото и да го съхраняваш.

Това, скъпи приятели, е поредният ми разказ за Доброто! Разказ за рицар, но не с доспехи, а с аршин, ножица, ютия, игла и кука. История за една мечта, но не за лична облага, а за бъдещето на България! Иван Гърбача има благородна мисия – да възроди и съхрани терзийския занаят във вида му отпреди повече от 200 години!

Срещнах го на Улицата на занаятите в Стария Пловдив – ул. Стръмна 1А. Там преди година Гърбача открил терзийски дюкян, за да посреща всякакви хора и да ги въвежда в света на хайдутите. И с мен така стана. Като разбрах, че има автентични български носии, ми се прииска да разгледам. А той там, стои пред дюкяна и чака. Веднага ме въведе вътре, засука мустак и ми разказа най-интересните факти за занаята, за облеклото, въоръжението и начина на живот на хайдутите!

Възхитих му се! И го нарекох шивачът на хайдутите!

Седи си там, шие носии и посреща гости, на които разказва, прави демонстрации и мултимедийни презентации. Бивш финансов съветник, икономист по образование, но един ден решил, че иска да се занимава само със занаята. Напуска работа и се отдава на майсторлъка. Носията и любовта към историята надделели над икономиката. Звучи невероятно, но е факт!

Затова в интервюто ще научите как от финансов съветник Иван Гърбача станал хайдутин и защо го удостоявам с рицарско звание – Войн на Доброто!

Как започна всичко? Как от финансов инспектор станахте хайдутин?

Преди около шест години с група ентусиасти (мои приятели) създадохме сдружение „Хайдути“. Това е сдружение с нестопанска цел – в полза на обществото. Целта му е да събира, съхранява и разпространява българския бит, култура и творчество. В частност хайдушкото движение в края на 18-ти и началото на 19-ти век. Именно този период пресъздаваме ние, тъй като считаме, че това е много важна част от нашата история. Когато трябваше да си търся носия, за да мога да участвам пълноценно в живота на сдружението, се оказа, че няма богат избор. След пет неуспешни опита да ми ушият видях качеството, което не ме задоволи и затова реших да опитам сам. Оказа се, че малко по малко може да се научи човек. Като видях резултата, започнах по-целенасочено да се занимавам с това нещо.

Кога откраднахте занаята и от кого?

След първия ми успешен опит започнах да посещавам музеи, където от фондовете ми изкарваха автентични носии и аз ги разглеждах. Гледам, снимам, оразмерявам ги. Взимах си стари носии, разпорвам ги, за да видя кое как е зашито. Това е пътят, който извървях, за да практикувам в момента този занаят. Той е изчезнал фактически, но аз искам да го възродя. От тука виждаш, от там виждаш, тоя ти покаже нещо… Примерно баба Стойна Кръстанова (лека й пръст) тя ми е показала някои от фигурите. Девизът на терзиите е „Ший, пей, пори, плачи“ – докато шие пее, после като пори плаче. Когато сгрешиш нещо, трябва да се разпори.

Как шиете носиите и какви инструменти използвате?

Шия носиите автентично по технология от преди, когато е създаден този гайтан във вида, в който сега го ползваме. През 1805 година Станимер от Габрово внася чертежите на чарка, на който се прави гайтана и от тогава се произвеждат такива носии. Аз носиите ги шия ръчно, без ползване на машина.

Какви инструменти използвате?

Инструментариумът на терзията не е толкова богат – в едно куфарче се събира. Затова някои са обикаляли домовете, за да шият. Като започнем от напръстник, ножица, аршин терзийски, ютия, игла, конец и кука. Куката се казва гачка и е третата ръка на терзията. Много хора не знаят за какво се използва, но с нея се опъва гайтанът при шиене.

Има ли други майстори в България, които шият толкова автентични носии, изцяло на ръка?

Данни за живи майстори-терзии няма. В Златоград и Смолян последните са били и от тогава няма. Не знам дали съм единственият, но само аз се заявявам към момента. Ако има друг, да се свърже с мен! Търся и чираци, но няма. Имаше две момчета, идваха за по два дни. Но на втория ден ми се обаждат и казват: „Тази работа за мен не става. Много е бавно и монотонно.“. Без пари искам да ги науча, но те не оценяват нещата, които се дават даром.

Колко време отнема направата на една автентична българска носия?

Много зависи колко богата ще бъде гайтаната украса, защото от това зависи времето, за което се изработва една носия. Колкото по-богата, толкова по-бавно става. Направата на една носия пълен комплект (потури, антерия и елек) с богата украса с гайтан отнема месец и половина, за да се завърши.

Колко струва едно такова безценно наследство?

Когато човек сложи една такава носия, очите му светват! Продават се народни носии, но те нито по кройка, нито по орнаментика не приличат на традиционните. Докато аз се стремя да са на 100% автентични, по канона. Стойността на всяка една е различна.

От кои краища са носиите, които изработвате и колко сте създали?

От 6 години шия по една на всеки месец и половина. Можете да направите сметката. Те са седем регионални етнографски области и съм шил от всички. Имам идея даже да направя самостоятелна изложба след време, на която да представя мъжки носии от седемте етнографска области на България.

От къде идва прякорът Иван Гърбача?

Прякорът не е свързан с хайдушката ми дейност. Това е друга история. Като по-млад бях по-пластичен при танците и на един купон ми викат: „Като гърбач си.“. И след това ми обясниха, че това е увивна билка (едното му значение) и камшик (другото).

Дълъг ли е пътят от икономиката до шиенето на носии?

Дълъг не знам, но не е труден. Защото това ми доставя удоволствие. Когато вършиш това, което ти доставя удоволствие, не ти се налага да работиш! При мен е така. Понякога като се улисам в шиенето минават часове. Докато има интерес към българската автентична носия, това ще правя.

Има ли хайдути днес?

Има и в буквалния, и в преносния смисъл на думата. Има и хайдути, има и хайдуци! Хайдутите са в нашето сдружение. Нашата цел е да разкрием тази епоха, която пресъздаваме – краят на 18-ти и началото на 19-ти век. Това е една епоха, свързана с насилие.

Сега правим документално-исторически филм – „Смутни времена“. Паралелите, които могат да се направят между 90-те години в България, когато има слаба централна власт, силни велможи по места, ударни отряди (групировки, които са действали) и 200 години по-рано в историята по време на така наречените кърджалийски времена, които ние пресъздаваме, са много. Методите и прийомите, които са използвани са същите! Това е един период от нашата история, който е малко познат – кърджалийските времена. Когато мирното население (раята) е било подлагано на терор. Това са били едни много трудни години! След този период нашият народ се възражда. Първата фаза на хайдутите е до кърджалийските времена, когато единствената цел на хайдутина е да отмъсти за поругана чест, за накърнено достойнство или убийство на свой близък. След това не може да се завърне към нормалния си живот и си остава хайдутин. След този период (в началото на 19-ти век) хайдутите стават революционери и освободители на българския народ от турско робство. Има какво да се покаже от този период и има с какво да се гордеем ние като българи! Защото тези измислени герои като Батман, Спайдермен и други, са облечени в чорапогащници. Ние имаме аналог, само че на истински герои, от плът и кръв, защото те са си дали кръвта, за да ни има нас сега. Но не са носили чорапогащник, а потури!

Има ли хайдути, които да освободят българите днес?

Всяко време си ражда своите герои! Предполагам, че в скоро време ще се появи такъв на политическата сцена. Има какво да се желае в момента, но ако следваме историческата логика на този период, който пресъздаваме и във филма, Възраждането е близо!

Как сдружението съхранява националното достойнство и спомага за популяризирането на българската история?

Основно и постоянно изнасяме открити уроци по родолюбие на децата в училищата, като им показваме разни неща. За целта също сме направили филмче, което е около 15 минути, в което показваме облеклото на хайдутина, въоръжението, начина му на живот. Представяме им нещата от първо лице. Примерно могат да видят как се е палил огън с чакмак и прахан. Нещо, което няма как да го видят в музеите. Когато видим искрите в очите им разбираме, че сме постигнали целта си! Идеята ни е да запалим искрата на родолюбието и патриотизма. Въпреки че се опитват да обезценят тези понятия, ние мислим, че родолюбието трябва да се възпитава още в семейството и да се доизгражда в училище. Това ни е основната дейност.

Филмът „Смутни времена“ е друг начин за съхраняване на историята. Членовете на сдружението участват в него и ние сме си продуценти. Снимаме го от няколко години. Операторът също е хайдутин от сдружението. Повечето снимки са в района на Хисаря и някои от тях в Родопите. До края на годината мисля, че филмът ще е готов.

Какво е родината за Вас?

Родината за мен се различава от държавата! Аз си обичам родината, но не си долюбвам държавата. Всеки носи родината в сърцето си! Всеки сам преценява до колко е българин и до колко се гордее със своето минало! Но човек трябва да познава миналото си, защото човек без история е като дърво без корен. А в бурното време, в което живеем, трябва да си стъпил здраво на земята, за да оцелееш. Любовта към родината е основната причина да се откажа от финансите и да се захвана със занаята.

А какво е отношението на българина към историята и към вашия занаят?

Повечето хора се впечатляват от това, което правя. Трудът ми е оценен! Като видят ръчния труд и стария инструментариум определено се впечатляват. Но отношението на българина към историята не е на нивото, което би трябвало да бъде. Неглижира се! Определени етапи се неглижират за сметка на други, които не са толкова важни, но това е политика. Политиката е мръсна работа!

За какво се бори хайдутинът Иван Гърбача?

Боря се този занаят, който практикувам, да го възкреся и да го предам на някой млад чирак, който иска да продължи. Това ми е към момента мисията! За това се боря!

Заради приноса Ви за обществото и за съхраняването на българската история, в частност автентичната ръчно изработена българска носия, Ви удостоявам с рицарското звание „Войн на Доброто“. Сигурна съм, че и други хора, които Ви срещат и ще прочетат сега интервюто, ще се съгласят с мен. Вашата мисия е много благородна!

Надявам се наистина да е така! Ако е така, значи сме спечелили една битка. Това рицарско звание ме кара да се чувствам горд и отговорен! Защото е задължаващо това нещо. Не може през пръсти да си гледа човек работата. Да бъдеш номиниран с такова звание е задължаващо – определено!