Името му е Даниел Делибашев. Той е основател на Фондация „Усмивка за Африка“. Бивш банков служител, чиито живот се е преобърнал от обичайното ежедневие – бюрото в офиса, задръстванията в София, пазаруването из магазините, до необичайните преживявания из Африка и децата в сиропиталищата там. От борбата с типичните ни проблеми, пътувания през отпуски и празници, до борбата за живот и срещите с децата на Африка. Той пътува из места, които дори не сте виждали на картата, а там го очакват безкрайно емоционални преживявания и стотици протегнати детски ръце. Подготовката не е лесна – виза, ваксини, набиране на средства и подаръци за децата, но резултатът е много вълнуващ – едно пътуване на човечността. Човечност и любов, която отвежда Даниел Делибашев на другия край на света.

До Африка и обратно – колко пъти вече и къде?

    Досега два пъти. През 2017 година бях доброволец в сиропиталище до малкото селце Туту в Гана. През април 2019 г. посетих мястото отново за 2 седмици, за да се видим с децата и възрастните там и да проверя с какво още мога да им помогна. След Гана поех към Уганда, където целта беше да посетя поне две места, на които помагах от известно време, но не бях посещавал лично. Едното беше недалеч (около 2 часа път) от столицата Кампала, в близост до градчето Мпиджи (Mpigi). Другото пък беше в западната част на страната, в близост до град Кабале (над 8 часа път с автобус от Кампала). Тук целта беше лично да се убедя, че информацията, която имах за тези места, съответства с реалността. Както и да преценя решаването на коя потребност е най-належаща. А да се сблъска човек с реалността там, възбужда емоция, при която е трудно да сдържиш сълзите си, дори в моменти, в които децата пеят и танцуват. По стечение на обстоятелствата посетих и още няколко учреждения – сиропиталища, детска ясла/градина, основно училище, средно училище, както и място, където след завършване на средно училище имат възможност да учат практически занаяти (шивачи, готвачи, фризьори, и т.н. )

Тези пътешествия крият и много опасности, защо го правиш?

   Въпрос на гледна точка. Някои хора виждат опасности, други виждат предизвикателства, които дават смисъл на живота им. Предпочитам кратък, но изпълнен с предизвикателства и преживявания живот, пред дълголетие, в чиито край ще се запитам: „Защо не го изживях този живот?“.

Спомняш ли си първия път, когато стъпи на африканска земя? Какво видя и как те накара да се почувстваш?

      Едва ли пистата на летището е най-интересното място, което да опиша или пък убийствената влага и жега, които едва не ме събориха на земята в първия момент. Но чувството беше това, което си струваше всичките усилия, за да стъпя на африканска земя. Да видя дълголетната си мечта реализирана е нещо, което накара всяка клетка в тялото, умът, дъхът и сърцето ми да изпаднат в екстаз. Удовлетворение и благодарност – това чувствах! Защото знаех колко много исках да стигна до тук и какво ми костваше това. Бях обзет и от нетърпение да стигна до крайната цел на пътуването – самото сиропиталище и децата там. 

Различни хора ли посещаваш всеки път?

И да и не. С част от хората и децата вече се познаваме, но с всяко посещение се запознавам с още много нови. Всеки път част от преживяванията и емоциите са сходни, но има такива, които изпитвам за първи път.

Как те посрещат и изпращат децата при всяко посещение?

     Може би това са едни от най-запомнящите се моменти. Радостта им е без лимит и без задръжки. Желанието им да ме докоснат и прегърнат е толкова голямо, че се нахвърлят върху мен и ме наобикалят. Едва успявам да се задържа на краката си, а не рядко и настъпвам някое от тях, докато ме изтласкват в една или друга посока, а аз няма къде да стъпя. Посрещането винаги е съпроводено и с много песни и танци. Изключение направи второто ми посещение в Гана. Обичам да правя изненади и заради това бях предупредил да не казват на децата, че отивам. Вместо изненада обаче, последва нещо като първоначален шок. По-късно ми споделиха, че въобще не са очаквали да ме видят отново и просто не вярвали, че съм там и не знаели как да реагират.
Въпреки че оставам при тях само няколко седмици, а при някои само няколко часа, близостта ми с децата навсякъде е доста голяма. Отношението ми към тях и нещата, които правим заедно, пораждат истинска връзка! Не като с чужденец, не като с възрастен, не като с преподавател, а по-скоро като с някой на тяхната възраст, някой, с когото забравят за задръжките и пазенето на дистанция, като техен верен приятел и другар за някоя игра или танц.

Раздялата не е лека, може би за тях дори е по-тежка. Било то за децата, с които съм бил само няколко часа или за тези, които ме познават от повече време. Не само, че не искат да ме пускат да си тръгна, но и ме молят да остана – я още ден, я поне няколко часа още, а много от тях искат директно да тръгнат с мен и да дойдат да живеят в България. Общи и индивидуални прегръдки съпровождат тези моменти. Повечето пъти гледаме да направим нещо забавно, за да отклоним емоциите в друга посока, за да може да преглътнем по-лесно раздялата.

Какво е щастието за хората там?

    Както за хората и децата тук, така и за тези там, то е относително. Нещата, в които го намират, са много по-различни. Докато ние се стремим да го намираме в скъпи материални неща, пътувания, преживявания и други, то за тях то започва от много ниско материално ниво – храна, вода, подслон, дрехи, преминава през връзката със семейството и завършва с благодарност за всичко, което имат, дори то да е толкова малко, че ние да не можем да си представим подобен живот.

Каква е разликата между живота в България и живота там?

   Може би по-лесно ще опиша приликите. Битката за оцеляване там е ежедневие, но типичното за нас оплакване е рядко явление. Ако се оплакват или казват, че имат нужда от нещо, то е защото наистина е така. Не се оплакват, че стават рано сутрин, че им е тежка работата, че пътуват/ходят с часове до нея, че преминават километри за да отидат да налеят кофа вода, нито, че тази вода е мръсна и мирише ужасно, а те трябва да се къпят, перат, мият с нея. Ние все се оплакваме колко труден е животът и какви несгоди срещаме, а животът в Африка се крепи на благодарността за това, което имат. А то обикновено е ламаринен покрив над главата, манджа в тенджерата, вода в кофата, скъсана дреха на гърба, и протрити обувки на краката.  Когато човек е доволен, дори едва да оцелява, е щастлив, но когато е недоволен, макар да има дом, работа, кола, телефон, иска още, и още, истинското щастие в този живот ще е само мираж за него.

За какво мечтаят децата в Африка?

   Радостта, тъгата, удовлетворението, любовта, всички емоции и чувства тук и там имат различна дефиниция и разбиране. Нашето разбиране за „мечта“ е различно от тяхното. Ограниченият животът, който живеят децата, трудно предразполага да имат големи мечти. По-скоро имат желания. Но и те са ограничени до познанията им за света и за това какъв живот и удобства могат да имат. Как може едно дете да си мечтае или пожелае да влезне в банята и да се изкъпе под течащия душ или вана, като не знае, че това нещо съществува… Желанията им се свеждат до задоволяване на основни потребности – вода, храна, подслон, общност (семейство), към която да принадлежат. След запознанството им с мен обаче, много от тях си мечтаят да посетят България и дори да живеят тук. И това не е защото много харесват България, дори повечето не са чували за нея и не знаят къде се намира. За много от тях България – това съм аз…

Вода или храна?

   Разбира се човек, не може да си представи дори ден без храна навсякъде по света, така че и в Африка животът без нея е немислим. Но определено между вода и храна – вода. Точно и затова основната насока, в която е насочена моята помощ е подобряването на достъпа до вода там.

Разкажи ни историята, която най-много те трогна!

   Няма дете с лека съдба, но пък тя е била достатъчно благосклонна, ако то се е озовало на място, където се грижат да има храна и подслон, каквито много от тях не са имали преди. Не съм търсил и разпитвал с подробности за съдбата на всяко едно дете. Достатъчно тъжен е фактът, че на някои от тях родителите им са ги изоставили, никога не са ги търсили или са мъртви и няма шанс да ги видят никога повече. Една от причините да не задълбавам в подробности в историята на някое от тях е, че не искам, когато застана до детето да виждам в негово лице прецакано от живота хлапе, страдащо от тежката си съдба. Предпочитам да раздавам усмивки и да ги карам да се усмихват!

Могат ли и други хора да подарят усмивки на децата в Африка и как да се включат към благотворителната ти инициатива?

Не могат, само ако нямат желание. Могат да помогнат като дарят средства или споделят сред познати и непознати за тази инициатива, защото понякога те са нишката, която помага да се стигне до посочените в началото на изречението хора. Могат да помогнат и като посетят Африка, което им пожелавам искрено.

На какво те научи Африка?

   Африка ме научи на неща, които не се учат нито от книги и учебници, нито от филми и снимки, нито от интернет и разкази на хора. Погледът ми върху смисъла на живота, върху това на какво да се радвам и за какво да тъгувам, какво да искам и за какво да благодаря, на кое да обръщам внимание и кое да оставям зад себе си. Отношението към хората, колко струва един миг или един ден, каква е цената на парите и колко може да значи дори малка сума, какво всъщност имам и колко благосклонен е към мен животът. Човек научава не само неща за Африка, но и за самия себе се! Защото няма как, гледайки наоколо, човек да не погледне и да не сравни своя живот с този там.

Кой е най-ценният ти подарък от Африка?

   Африка ми дава възможност да правя живота, макар и само на стотици (засега) деца, по-добър и по-щастлив. Без значение дали е само за миг, за ден или ще е за цялото им детство. За мен най-ценното нещо, което ми доставя по-голямо удоволствие от всякакви материални неща, пътувания, купони и други, е моментът, в който видя някое щастливо лице с грейнала усмивка и знам, че причината за тази усмивка съм аз. Африка не само дава подаръци, защото всеки бил тук си тръгва с частичка от нея, но и взема – всеки оставя по част от себе си! Част, при която ще иска да се връща и в бъдеще.

Формулата ти за щастие?

   Забравил съм и съм скрил формулата за нещастие на много труднодостъпно място. Правя това, което харесвам и обичам. Радвам се на това, което имам! Благодаря дори и за трудностите и предизвикателствата, които са по-пътя ми, защото знам, че те ме правят по-добър човек и ме карат да оценявам живота преди да е станало твърде късно.
Колкото и банално да звучи – намирам щастието навсякъде или поне се опитвам. Не защото го търся, а защото гледам да не виждам и обръщам внимание на останалото. Ако прекалено много се задълбава човек в търсене, трудно ще го намери. Ако положи съвсем малко усилия, за да види доброто около себе си, няма да му трябва много.

Какво е за теб Доброто и къде го откриваш?

   Доброто е това, което правим, за да превърнем дори и малка частичка от Вселената от отрицателна в положителна. Добрата постъпка може да е нищожна частичка за Вселената, но в същото време да е цялата Вселена за нуждаещия се и да направи миг или целия му живот положителен. Както казват: “Капка по капка – вир става“. Не може да очакваме светът да е по-добър, ако не пускаме дори и капка доброта. А в повечето случаи не ни коства почти нищо, за да направим поне малко добро. Стига само човек да вярва! Доброто е като търкаляща се по склона снежна топка, която колкото повече време се търкаля, толкова по-голяма става. Затова гледам ако не друго, поне да не спирам да се спускам по склона.

Това, скъпи приятели, е един разказ за Доброто. Разказ за рицар, но не с доспехи, а с храна, вода и любов за децата в най-бедните страни на Земята. История за големите мечти и осъществяването им. За безграничните възможности на обикновения човек, воден от Доброто. За нелекия път от България до Африка, от нормалния живот в София до крайната бедност там.
Затова удостоявам Даниел Делибашев с рицарско звание – Войн на Доброто!